Петър Марчев
О, той седи на пейката и чака,
подпрял глава с ръце
и мисли, мисли
той – този стар хипар от махалата,
според Набоков – разреден /и изветрял/
разтвор от хипи.
Какво ли крие таз глава
под редките и посивели власи?
По-точно – там, в полирания
череп с форма на яйце
или на пъпеш Медена роса,
какво ли има?
Дали се вижда
как се раждат мислите
и как живеят – бохемски или скучно,
как сбабичкосват се във спомен
и как погребват някои
със реквиеми?
Във кое полукълбо е складът
с рафтовете за мечтите,
питам.
А дали ще може също да се види
споменът за оня първи боен “Райфъл”
дето свако нявга го донесе
от Скопие в 68-ма – уж за братовчеда,
но дупето му бе дебело,
и твой късметът бе
и тъй нататък…
и как със тоя райфъл пременен
и мъж успя да стане през 71-ва
с онази Буба /всъщност Бонка/,
която зарзават сега продава
в подлеза до парка
и сякаш продължава да го гледа
влажно…
Но той е друг. И отминава важно,
и всичко земно тъй му е безинтересно
защото той е пътник /както всички/
и пътува… И врат извива
към небето модро – ах, защо ли
тъй го теглят небесата?
И рови се, чете Еклисиаста,
до Откровението стига даже
и търси стълба към Небето.
И ето, сякаш я намира –
да, добра е, доста длъжка си е всъщност.
Но… на какво да я опре,
това му е проблемът...
Но ето, медсестрата го поканва,
на танц ли? Всичко е къде-къде
по-еротично – щом трябва да се съблече,
да легне и да чака в мрака…
Но скенерът е тъп и скучен
и фантазията му изобщо не работи
/не, не го упреквам че е немец,
нито се кодоша – нищо лично/,
но лъчите му наистина са груби –
като слон танцуват в тези
милиарди сиви клетки
без да могат нищо да покажат
нито спомените, ни мечтите – нищо…
Само някаква си бучка.
Но на хипито плешиво
повече не му и трябва –
ето ти опорна точка!
Бучката расте, но не старее
/защото той със бира я полива/,
после отфучава метеорно,
виж я – мъничка планета!
И хипарът стар на нея
стълбата подпира леко
и поема на възбог, нагоре.
Чао, чао – чу ли го да казва?
Чао – дето е
здравей
и сБогом
Към началната страница
