Леко като перце

“И всички прекрасни неща на света са толкова прости,
тъй ми се струва на мен.” Е. В. Милей

В трети клас седях на третия чин в ляво, със скръстени ръце и здраво стъпили на пода крака. Пастор Бейкмън всяка сутрин ни изреждаше Десетте божи заповеди и ние бяхме свикнали да ги предъвкваме, преглъщаме и да се боим от тях. Това представляваше същността на началното ми образование: учи наизуст и рецитирай. Селското училище ме накара да свикна с униформеното облекло и железните правила в един свят, където мъжете бяха на почит, а жените – незабележими. Мъжете откриваха нови земи, обясняваха законите на вселената и пишеха Библията. Но моята душа бе пробудена за живот от една жена, която ме призова да се вгледам в живота, да обичам от сърце и да откривам Бог във всичко наоколо.
Една сутрин пасторът обяви, че отива на друга работа и напуска училището. След това ни представи учителката, госпожица Нюхарт, която ще го замести – стаята зажужа от вълнение. Висока жена с бухнала като кошер коса, обувки с високи платформи и пола, която почти разкриваше коленете, госпожица Нюхарт беше едновременно силна и лека. Ръцете й бяха големи и покрити с ярки лунички като гръд на червеношийка и говореше с жестове, които бяха толкова широки, че изпълваха въздуха край нас. От огромната си като куфар торба извади птичи пера и раздаде по един на всеки. Обясни ни, че това бил подарък от предишните им собственици – птици, които се били разделили с излишната си перушина и не искали да носят ненужни неща със себе си. Тази сутрин нашият свят се промени, а скоро и ние щяхме да станем различни.
В час по история госпожица Нюхарт ни разказа за Христофор Колумб. След дълго време в морето, моряците на кораба му се разбунтували и поискали да се върнат в най-близкото пристанище. Понесла се вълна за метеж на кораба и казват, че Колумб за малко не се простил с живота. Една сутрин обаче от небето се спуснало перо – знак, че наблизо имало суша. Госпожица Нюхарт обясни, че тогава моряците забелязали няколко чайки, които крещели и кръжели във въздуха, и толкова драматично разпери ръце, че покритата с лунички кожа на мишниците й се разлюля. Тя се завъртя така, че полата й се разпери настрани, а краката й бързо, бързо запристъпваха в кръг. Помислих си, че и тя като нищо ще вземе да хвръкне във въздуха и ще полети. Тази жена ми помогна да видя това, което онези моряци са видели: надеждата може да се открие и в най-малкото нещо.
На другата сутрин торбата на госпожица Нюхарт щеше да се пръсне по шевовете. Вътре имаше огромен плакат с “Тайната вечеря”, четка за рисуване, компас и дълга цилиндрична тръба. От тръбата извади черно-бяла рисунка и я забоде с кабърчета върху талашитената дъска. На рисунката се виждаше кръг с нарисуван вътре човек, ръцете му бяха разперени настрани и достигаха окръжността, а краката му отдолу бяха широко разкрачени. Върху листа бяха изписани множество измервания, цифри, схеми и фигури.
•  Да Винчи – прошепна тя – не е бил обикновен художник. Той изучавал предметите продължително, за да ги опознае добре: и човека, и природата, и науката, и математиката…
•  А за перата знаел ли е? – попитах.
Жената с прическа на развълнуван кошер се прехласна от въпроса ми.
Първооткривателят в областта на аеродинамиката, Леонардо Да Винчи бил изучавал перата. Когато погледнеш перо откъм върха, то изглежда изпъкнало, извито леко нагоре и навън, позволява на въздуха да минава над него без никакво съпротивление. Когато събереш много пера на едно място, като в крило, те създават аеродинамична форма, която осигурява точно необходимото съпротивление срещу въздуха, минаващ през перата. Госпожица Нюхарт, която не беше обикновена учителка, и Леонардо Да Винчи, който не е бил обикновен художник, ми показаха как да виждам необикновеното в дребните неща.
По-късно през деня госпожица Нюхарт ни изведе от сковаващите училищни стени и отидохме в едно поле, цялото обрасло с високи бурени. Легнахме след избелелите от слънцето треви и се покрихме целите с клечки, листа и изсъхнали сламки. Това бяха нашите гнезда, прозорци към небето. Така скрити и притихнали, ние се научихме как да стоим мирно, да се отпуснем и да наблюдаваме, да оставим буболечките да пълзят по нас и около нас, да слушаме птичките и да изучаваме движенията им.
Когато си тръгвахме следобед, госпожица Нюхарт застана на вратата и докосваше всекиго по рамото с думите: “Довиждане” или “Всичко хубаво”. Спомням си колко топли и леки бяха ръцете й. Често ме помолваше да остана след часовете, за да оправя столовете, да подредя разхвърляните книги и да избърша дъската. По време на един от тези благодатни следобеди аз споделих една мисъл, която тайничко ме измъчваше. Казах на госпожица Нюхарт, че може би обичам птиците повече, отколкото обичах Бога – според Десетте заповеди това беше непростим грях. Моята учителка взе да рови из разхвърляното си чекмедже, намери Библията си, отвори на “Псалми” и прочете:
- “С перата си ще те покрива, и под перата Му ще прибегнеш. Неговата вярност е щит и упование.”
Тя написа стиха на едно листче и ми го даде. И до днес го пазя. Тогава не знаех какво е упование – не че това е най-важното – но нещо дълбоко вътре в мен се пробуди: дадено ми бе пълно разрешение да обичам всичко от сърце, защото Бог е навсякъде и във всичко и ми го е дал. Този следобед на път към къщи си представих, че мога да летя. Тичах с всички сили с разперени настрани ръце и опънати назад крака, аз прелитах из улиците сякаш бях птица.
На врата си нося златен талисман – птица, която ми подариха, когато бях по-малка. Крилете на птицата станаха мой символ. Напомнят ми за улиците, по които прелитах преди толкова години, както и за всички пътища, които съм изминала оттогава. Самата аз съм се превърнала сякаш в перо през изминалите години: не се съпротивлявам така яростно на това, което животът ми предлага, натискът и напрежението сякаш по-лесно преминават през мен. Аз съм учителка и превеждам децата през нелеките и понякога доста буйни води на дробите, правописа и съмненията в собствените им сили. Когато се изгубят, изкарвам ги на здрав и сигурен бряг. Научих се от време на време да се спирам на някое тихо място и да се освобождавам от нещата, които вече не са ми нужни, като угризения, обиди, скръб. Сега притежавам вътрешна сила, мирно съществуване и вярвам от все сърце, че никой не може да разруши упованието ми.

Мелъди Арнет
от "Пилешка супа за женската душа"

към предния екран